Робинята

Глава 1

Беше тиха, безлунна нощ. Само от пристанищните кръчми се чуваха виковете на моряците, които бяха пристигнали със сутрешния прилив след дългото и изтощително пътуване и сега се веселяха на воля. Но за други това бе последната нощ на сушата и те нямаше да пропуснат възможността да прекарат една приятна нощ преди да отплават в открито море, където ще бъдат подложени на парещото слънце и соления морски вятър.
През нощта улиците бяха опасни, особено за сама жена като лейди Александра Монтегю, която в този момент пътуваше със своята карета към странноприемница „Синия сокол“. Там тя щеше да прекара нощта преди да потегли с кораб за Ирландия, където живееше леля ѝ лейди Рейчъл О’ Рурк.
От както съпругът ѝ лорд Ангъс О’ Рурк, граф Филдинг, почина тя беше много самотна и всеки път молеше Александра да ѝ дойде на гости за няколко месеца. Те нямаха деца и затова когато им дойдеха на гости леля ѝ много ги глезеше, нея и брат ѝ Девлин. За тях тя беше като втора майка, отколкото като леля. Винаги се е грижила за тях като истинска майка, макар тяхната собствена да бе още жива.
Майка ѝ Беатрис нямаше нищо против и затова когато сестра ѝ Рейчъл дойдеше на гости тя с радост и поверяваше грижите за двете немирни деца и се заемаше с домакинството или с някои неотложни дела които изискваха нейното мнение. Баща ѝ Джералд също нямаше нищо против това и постоянно я насърчаваше в грижите за тях. Затова Александра нямаше да се изненада, ако леля ѝ подскочи до небето от радост, когато я видеше в дома си. Но тя знаеше, че определено много ще се изненада от новината, колко се беше променил брат ѝ след смъртта на родителите им.
Родителите ѝ, граф и графиня Блекстоун, бяха загинали при трагични обстоятелства на път за Лондон, след като бяха прекарали един месец в провинцията, далеч от градския шум и тълпите по улиците. Те никога не са харесвали града и за това прекарваха по-голямата част от съвместния си живот в провинцията, но идваха и в Лондон само по делови въпроси свързани с бизнеса на баща ѝ, или идваха на пазар, или защото бяха поканени на някои от сезонните балове, които организираха техните приятели. Те се ползваха с доста голямо уважение сред висшето общество и затова бяха канени почти на всякъде.
След кончината им сред висшето общество доста се говореше за това как са загинали графа и графинята. Докато пътували към Лондон, неочаквано ги нападнали крадци. След като погубили родителите ѝ, те взели каквото им попадне пред очите и изчезнали безследно.
От тогава насетне Девлин коренно се бе променил. Беше станал по-злобен и по-затворен в себе си и за по-малко от пет години беше изгубил цялото им наследство на хазарт, от което беше останало само градската им къща в Лондон и едно запустяло имение край Бат.
Едва вчера я бе повикал в кабинета си за да и съобщи финансовото им положение и заедно с това и още една потресаваща новина, която я хвърли в паника.
– Защо ме повика, Девлин? Много добре знаеш, че се приготвям за бала при лейди Солзбъри и ѝ нямам никакво свободно време. За това давай по същество! – каза Александра и седна на стола, който и посочи Девлин.
– Добре Александра, ще говоря направо. Ние сме разорени и за това не можем да си позволим лукса, който си позволявахме преди. – каза съвсем спокойно той.
След като се съвзе от шока от тази новина, тя се обърна гневно към брат си.
– Какво?! Как може да сме разорени? Как въобще можа да пропилееш цялото наследство, което ни оставиха майка и татко? Как можа Девлин? Мислех, че си достатъчно разумен за да престанеш да пилееш парите ни по хазарт и леки жени. Кажи ми, как можа?
– Престани да крещиш и се успокой! И ако искаш да знаеш, скъпа, не бях аз единствения, който пилееше пари. Ти също участваше в това като си купуваше скъпи и прескъпи рокли, бижута, кожи, обувки и всякакви женски джунджурии. За това не обвинявай само мен, а обвинявай и себе си. – каза той, като окончателно я ядоса, но при последното му изявление тя едва не припадна. – Но за това си има своето разрешение. Ще трябва да ти намеря час по скоро съпруг, който няма да нищо против да ни помогне с нашето малко финансово затруднение. За твое щастие аз вече съм открил такъв човек, и те уверявам, че той не би имал нищо против да се омъжи за теб дори и без зестра.
След като чу това Александра едва не изпадна в безсъзнание. Какво безочие?! Да ѝ намери съпруг без дори да е поискал мнението ѝ. Без дори да и даде време да опознае човека преди да се омъжи за него. И сигурно като ѝ съобщава това смята, че тя ще изпадне във възторг и веднага ще тръгне да се жени за напълно непознат за нея човек! Никога! По-добре да бъде мъртва, отколкото да стори това.
– Ти да не си полудял?! Нима очакваш от мен да се омъжа за напълно непознат? Ти наистина трябва да си луд, ако очакваш това. По скоро ще изчезна вдън земя, отколкото да се оставя да ме манипулираш. – каза тя, прекалено изненадана за да обърне внимание на това, което говори.
– Внимавай какво говориш, Александра! – предупреди я той. – Защото ако това продължи ще ме принудиш да взема предпазни мерки, а това никак няма да ти хареса, уверявам те! И той няма да е напълно непознат, защото ще имате достатъчно време да се опознаете преди сватбата, по-добре е да си спестиш терзанията, не мислиш ли?
„И това трябва да ми служи за утеха, така ли?“, мислеше си тя.
– И кога ще се състой въпросната сватба? – попита тя с досада и неприязън.
– През Юни. Но вие двамата с лорда ще определите датата, естествено. И ще бъде много добре, ако бъде някоя по близка дата за да не се притеснявам излишно заради проклетите кредитори, които ми дишат във врата. – каза той.
Юни! Беше прекалено близо! Само една седмица оставаше за да измине този месец и да дойде следващия и кошмара на Александра да започне. Въпреки че се страхуваше за бъдещето си в момента искаше да разбере какво е финансовото им положение, което е довело до тази прибързана сватба.
– И какво все пак е финансовото ни положение?
– Останаха само градската къща и имението ни край Бат и съвсем малко пари, с които бихме могли да изкараме още няколко месеца. Сега разбираш ли защо е наложително да се омъжиш за човека когото съм ти избрал. Така че няма смисъл да се противиш, Алекс. Всичко ще се нареди както трябва.
Тези думи и дадоха ясна представа за всичко. Положението беше плачевно. Само градската къща и имението край Бат, където през повечето време родителите им бяха живеели, а те двамата бяха прекарали едно щастливо детство! Сега то на практика беше изоставено, но това не можеше да промени нещата към по-добро. Брат ѝ явно говореше напълно сериозно затова тя се престраши да го попита един последен въпрос.
– И тъй като ти явно говориш напълно сериозно, би ли ми казал кой е този мой бъдещ съпруг?
И той не се забави много с отговора си.
-Естествено. Той е лорд Анселм Уорли, граф Уордю.
Това съобщение напълно я извади от равновесие. Лордът бе известен женкар, който си търси все нови и нови съпруги тъй като на предишните все им се случваше нещо. Нито една майка вече не ще позволи на никоя от дъщерите им да се задоми с въпросния лорд, нито да го доближат. Дори и да не бе виновен за смъртта на предишните си съпруги, те не биха им позволили и поради причината че беше достатъчно възрастен за да им бъде баща.
Той самият беше баща на три дъщери около възрастта на Александра. Това бяха децата му от първата му жена. Тя беше починала след раждането на най-малката – Катрин, която сега щеше да направи своя дебют в обществото. Тя бе много красива осемнадесет годишна девойка. С черната си коса и небесно сините си очи със сигурност щеше да спечели много обожатели.
Другите две дъщери на лорда Агнес, на двадесет и три, и Матилда, на двадесет, също бяха много красиви. Агнес беше най-голямата от трите. Тя притежаваше ангелска красота. С русите си коси и красиви небесно сини очи, тя веднага беше спечелила сърцата на своите обожатели сред които беше и съпругът ѝ Уилям Сейнт Клеар, маркиз Дрейдън.
Тя се беше запознала с Уилям още на своя дебют и се беше влюбила в него. И той както всички млади джентълмени беше обграден от безброй обожателки, които се домогваха както до титлата му, така и до самия него. След като я ухажваше близо месец ѝ направи предложение за брак, при което тя с охота прие.
Матилда беше по особен случай. Тя не приличаше на нито една от сестрите си. Притежаваше черните коси на Катрин и черните очи на майка им. Красотата ѝ беше класическа, н беше прекалено стеснителна и поради тази причина ѝ беше доста трудно да си намери съпруг, докато не се запозна с Дерек Хоторн, виконт Райдинг, и не се влюби до полуда в него. Затова тя се обърна за съвет към по-голямата си сестра и с нейна помощ тя стана лейди Райдинг.
За Александра това не беше нищо особено защото и трите бяха много хубави. Тя беше сигурна че и Катрин ще се омъжи много скоро, още преди да е свършила годината. Самата Александра щеше да направи своя дебют още на бала на лейди Солзбъри който беше след няколко седмици и се подготвяше месеци наред за този момент, но това явно щеше да почака. Сега трябваше да измисли как да се измъкне от тази каша.
Но както и да е! Изненадата ѝ беше в това че при наличието на три дъщери, две от които вече са омъжени, граф Уордю смята да се ожени още веднъж. За тази приумица на графа сигурно е виновна мечтата на всеки мъж – да има син, който да наследи всичко. И естествено скъпият ѝ брат му бе предложил да се ожени за нея, а в замяна на това той да му даде достатъчно пари за да се измъкне от кредиторите, които са му по петите.
Тази мисъл направо разяри Александра. Как можеше брат ѝ да постъпи така с нея?! Да я размени за пари! Това не можеше да го повярва. На практика той я беше продал на графа!
– Девлин, знаеш ли изобщо какво си направил? – попита го тя.
– Да, Алекс, знам. Сгодих те за лорд Анселм, а той от своя страна ще ми помогне да се измъкна от кредиторите си. Така печели той, както и аз!
– А помисли ли поне за момент и за мен?! Та ти си ме продал сякаш съм робиня, а не твоя сестра.
– Знаеш, че това не е така. Не съм те продавал, а ти намерих съпруг. Така че престани да говориш небивалици, а се приготви защото утре ще отидем да се срещне с него. Ще видиш че ще ти допадне, той е добър човек.
– Никъде няма да отида с теб! – увери го тя, като в същото време стана и се отправи към вратата. Но внезапно се спря, за да каже последната си дума. – Най-добре е да спреш да се надяваш, скъпи братко, защото и мъртва няма да ме завлечеш пред олтара, за да се омъжа за този старец. – каза тя като затръшна вратата след себе си.
Девлин беше очаквал подобна реакция от нейна страна и ето че сестра му оправда неговите очаквания. Тя беше млада осемнадесет годишна девойка здрава, жизнена и много красива. Със своята медено-ръждива коса, със зелените си очи и стройна фигура, тя беше в състояние да си избере измежду много млади и красиви ергени, някои дори по-богати от графа. Но след като нямаше да може да предложи на нито един от тях прилична зестра, подобаваща на графска дъщеря, тя не можеше да очаква нещо по-добро от съпруга, който и беше избрал.
Тя още от малка си беше своенравна по природа. Същинска дивачка, която никой не бе успял да вразуми и укроти. Девлин се надяваше, че старият граф ще успее да я опитоми.
Колкото до Девлин, той все още не смяташе да се жени. Беше прекалено млад, за да мисли да създава семейство. Смяташе да се порадва още малко на живота преди да се сдобие със съпруга, а след това и с деца. За него нямаше да е проблем да си намери жена, тъй като двамата с Александра много си приличаха.
Имаше същите медено-ръждиви коси и зелени очи, но при него бяха по-мъжествени. Жените се тълпяха около него, като мухи на мед. Не само заради красивата му външност и стройна мускулеста фигура, но и защото беше син на граф, и ако разберат че вече не притежава богатството на баща си може би ще загубят интерес към него, а той не желаеше това.
Затова се беше обърнал за помощ към лорд Анселм, тъй като знаеше че той отново си търси съпруга, защото последната беше загинала при раждане заедно с детето, и му предложи да се ожени за сестра му в замяна на малко финансова помощ. При което той се беше съгласил с охота. Но да убеди Александра, това щеше да бъде много трудно. Тя беше умна жена и ще измисли нещо с което да предотврати сватбата, но Девлин щеше да ѝ попречи. Прекалено много се нуждаеше от тези пари, за да остави сестра си да прави каквото си иска. Затова щеше да я наблюдава, за да бъде сигурен че планът му ще проработи.
Сега Александра нямаше къде да избяга и той беше спокоен, защото беше предупредил прислугата да я наблюдава. Знаеше че те ще изпълнят заръката му, защото ги бе заплашил да ги уволни всички до един.
При тази мисъл той се усмихна. Да така щеше да е най-добре. Слугите щяха да наблюдават Александра докато дойде време да я омъжи за лорд Анселм. Макар лордът да беше на възраст, той беше запазил част от предишната си хубост. По външния му вид си личеше че навремето е бил магнит за жените. С черните си коси, които сега бяха побелели, и ясните си сини очи, той наистина е бил доста красив мъж. Не се съмняваше че лордът щеше да допадне на Александра.
След като стана от стола, на който седеше, се запъти към вратата и напусна кабинета си, за да се подготви да прекара една приятна вечер с приятели и хубава компания за през нощта.

Глава 2

Когато напусна стаята си Девлин беше повече от доволен. Тази вечер той щеше да празнува. За сега щеше да остави сестра си да мисли че има последната дума, но много щеше да се изненада когато разбере че това не е така.
В дневната срещна икономката мисис Аштън, която работеше за семейството му откакто се помнеше. Тя беше жена на средна възраст с прошарени кестеняви коси и мили кафяви очи.
— Мисис Аштън, аз излизам и не знам кога ще се прибера. Ако се случи нещо, което не може да почака до завръщането ми можете да ме намерите в клуба, ще бъда там цялата вечер. Разбрахте ли ме, мисис Аштън? – попита той с известна доза съмнение, тъй като знаеше чувствата на икономката към Александра. Тя я възприемаше като родна дъщеря и беше повече от сигурен че тя не ще позволи нещо лошо да се случи на Александра, дори и това да се окажеше за нейно добро.
— Да, милорд – отвърна тя.
— И моля наглеждайте сестра ми, тъй като тъкмо научи, че е сгодена за лорд Анселм Уорли и не се знае какво може да направи. Ясен ли съм?
— Да, милорд – отвърна отново тя.
— А ясни ли са ви последствията ако с ваша или чужда помощ тя успее да провали плановете ми? – попита той.
Когато видя че икономката кимва в знак на потвърждение той каза:
— Добре тогава. Приятна вечер, мисис Аштън – каза той и тръгна към входната врата, където всяка вечер го очакваше карета с герба на графове Блекстоун, за да го откара в клуба, който посещаваше от години.
— Приятна вечер и на вас, милорд – каза тя, след като затвори вратата след Девлин и се запъти към стаята на Александра, в която се беше затворила след разговора с брат си.
Когато стигна до стаята ѝ и отвори вратата завари това което и очакваше. Александра да крачи напред и назад, а стаята да е в пълен безпорядък, сякаш през нея е преминал ураган. Леглото беше разхвърляно, дрехите от раклата бяха навсякъде из стаята, а шишенцата с парфюм и бурканите с крем се търкаляха по пода. Така ставаше всеки път когато Александра се ядосаше на брат си. Но сега беше два пъти по-лошо от преди, след като тя още не се беше успокоила. Обикновено когато се ядосаше толкова, след като бе преобърнала стаята с краката нагоре, тя доста бързо забравяше яда си и започваше да се смее заедно с мисис Аштън, която всеки път когато имаше нужда от нея и се притичваше на помощ. Или за да я успокой след някоя разправия с брат ѝ, или по някакъв друг проблем, който се нуждаеше от незабавно решение.
В този случай мисис Аштън знаеше че господарката ѝ няма да се успокой така лесно след като научи за предстоящата женитба, която ѝ беше устроил брат ѝ. За това когато младият господар беше излязъл от дома, тя веднага се беше запътила към стаята на Александра за да провери какво е положението. И както и бе предполагала, то съвсем не беше розово.
След кратък оглед на щетите мисис Аштън се обърна към младата си господарка, която най-накрая беше спряла да крачи из стаята, като затворен тигър в клетка, и бе застанала край прозореца с втренчен поглед навън.
— Милейди, да повикам ли Корин да почисти стаята Ви? – попита мисис Аштън.
— По-късно. Брат ми излезе ли? – на свой ред попита Александра.
— Да, милейди. Излезе преди малко и се отправи с каретата към клуба си, както всяка вечер.
— Добре – каза Александра и се обърна към своята икономка. — Изпрати един от лакеите на доковете за да провери кога потегля първият кораб за Ирландия. Когато се върне изпрати го веднага при мен. И нито дума за това на брат ми! Разбрахте ли ме мисис Аштън? – попита тя. Последва кратко кимване с глава от страна на икономката, но тя не беше успяла да скрие тревогата си за своята господарка. Тя не се страхуваше от уволнение, но щеше да бъде добре да запази работата си в този дом, но по-важно за нея беше да помогне на младата си господарка да се измъкне от лапите на брат си.
Александра разбра за какво си мисли нейната икономка и реши да я успокой, тъй като знаеше че нищо лошо няма да ѝ се случи. Докато стоеше затворена в стаята си тя мислеше единствено как да се измъкне от предстоящата женитба и беше решила да замине за Ирландия при леля си. Беше сигурна че като пристигне там нищо лошо няма да и се случи. Единственото което я тревожеше сега беше пътуването, но за това щеше да мисли после.
– Не се безпокойте, мисис Аштън, нищо лошо няма да ми се случи – увери я Александра. — Също така дочух и разговора ви с брат ми и ви уверявам че той няма да разбере че вие сте ми помогнала да избягам.
— Това въобще не ме интересува, господарке, искам само вие да сте в безопасност и добре. Не ме мислете мен, аз ще си намеря друга работа, ако въобще се случи да ме уволни младият лорд. Затова не ме мислете, а вървете – говореше икономката, но сетне попита. — Но защо вие да знаете кога потегля кораб за Ирландия, милейди? При лейди Филдинг ли смятате да отидете? Ако е така трябва да знаете че той ще ви намери там и ще ви доведе за да се омъжите за лорд Анселм.
– Да, така е – съгласи се с нея Александра. – Но ако му кажете че съм отишла на гости на някоя от моите приятелки за да обмисля предложението му. Но в замяна на това той да не ме търси докато сама не дойда и не му съобщя лично решението си. Той знае че постъпвам така винаги когато съм несигурна в нещо. Така че няма да се усъмни в нищо и аз ще имам предостатъчно време да стигна при леля си, а и сигурно ще успея да си намеря и съпруг. Затова побързай и изпрати някой лакей да провери разписанието на корабите за да знам кога да потегля. Побързай!
При тези думи мисис Аштън забърза към вратата, но беше спряна от последните думи на господарката си:
– И, мисис Аштън! Изпратете Корин да почисти стаята. Все едно е минало торнадо през нея – каза Александра и стаята се огласи от веселия ѝ смях.
Сега по-възрастната жена беше по-спокойна. Александра отново си беше същата. Сега оставаше само да изпълни заръката ѝ без брат ѝ да разбере. На нея този брак също не ѝ беше по вкуса затова щеше да направи нужното за да помогне на младата жена дори и това да ѝ костваше работата като икономка в този дом.

Глава 3

След близо един час Александра вече знаеше разписанието на корабите и за нейно щастие първия кораб, който отплаваше за Ирландия беше с утрешния прилив. За това тя не губи повече време и повика Корин за да ѝ помогне с опаковането на багажа и да замине преди брат ѝ да се беше прибрал. Благодарение на кочияша, който мисис Аштън беше изпратила на пристанището, тя вече разполагаше и с билет за пътуването. „Някой ден, обеща си тя, ще възнаградя тези добри хора за помощта им“. Само да успееше да се измъкне и всичко щеше да потръгне както трябва.
Само след минута в стаята се появи и Корин. Тя беше нейна камериерка от доста време насам и тъй като знаеше как стоят нещата, тя с радост се бе съгласила да помогне на Александра. С помощта на Корин Александра приготви багажа си и след това остави камериерката да почисти стаята ѝ, която беше в плачевно състояние в следствие на гнева ѝ. От нея Александра разбра че вече всички бяха научили и нито един от тях не одобряваше предстоящата женитба. Това беше и причината всички да се съюзят в нейна полза и да ѝ помогнат да избяга. Това я трогна до дъното на душата ѝ. Такава преданост не се срещаше на всякъде.
След около половин час тя вече излизаше от къщата с багажа си, носен от двама лакеи, за да потегли по-бързо. Щом се сбогува с прислугата и се настани удобно в каретата, тя се замисли над своя план. Не можеше да се надява че брат ѝ ще я остави да преосмисли решението си. Най-вероятно щеше да изчака най-много месец и ако тя не се прибере щеше да я потърси. Все пак сега нещата се развиваха в нейна полза. Ако изчисленията и бяха правилни тя разполагаше с месец за да си намери съпруг.
Докато пътуваше с каретата и мислеше за своето неясно бъдеще внезапно от карпата на кочияша се чу някакъв шум, който прекъсна мислите ѝ. Понечи да каже на кочияша да спре, но още преди да изпълни намерението си каретата спря и на вратата се появи някакъв мъж, когото никога не беше виждала, ала вече я беше страх от него. Ситуацията ѝ напомни как бяха загинали родителите ѝ. Страхът ѝ беше именно поради тази причина, само се надяваше да е сгрешила и да не я очакваше подобна съдба.
Внезапно непознатият заговори на някакъв странен диалект, който тя не успя да разбере:
– Ей, Жако, ела да видиш к’во съкровище си намерих тука! – каза непознатият на някого навън, който явно се казваше Жако. Значи не беше само един бандит, а двама. Сигурно имаше и още, но явно ги чакаха някъде другаде.
Тези хора сигурно бяха пияни щом като не виждаха че пред тях стой дама. Но от друга това едва ли щеше да ги интересува ако искаха да я ограбят и убият. Най-вероятно бяха убили и кочияша ѝ и сега беше нейния ред. Но доколкото можеше да види на светлината на фенера в очите на този гигант се криеше нещо друго от което я полазиха студени тръпки. Не беше сигурна какво е, но беше сигурна в едно – последната мисъл на този човек едва ли беше да я убие.
Огледа го по-внимателно, доколкото можеше на светлината на фенера. Той беше към два метра висок с черна коса, черни очи и мургава кожа, която издаваше средиземноморския му произход. Дрехите му бяха мръсни и груби, пропити с миризмата на алкохол, риба и пури. Според нея той сигурно работи на пристанището или на някой кораб, за да се усеща тази остра воня на риба. Или може би това беше мириса на морето? Не можеше да определи, но със сигурност не ѝ харесваше.
В този миг се появи другият мъж, който сигурно беше Жако. От това, което можеше да види, той беше близо с половин глава по-нисък от другия с песъчлива коса и кафяви очи. Неговите дрехи бяха в същото окаяно състояние, ако не и по-зле.
– Наистина, Абу. Кап е бил прав. Т‘ва тук е цяло бижу. Шъ бъди доволин, чи успяхми да ги хваним. Наистина шъ бъди доволин – каза Жако.
– Да, така е, само трябва да му я заведем при него жива и здрава. Малката кукличка, явно не е много умна след кат’ не е разбрала чи я следим. Да, а зарад’ нейната глупост шъ бъдем възнаградени богато – каза Абу.
И се засмяха и двамата. Александра слушаше разговора между двамата и беше обхваната от силен страх. Изглежда я бяха проследили от къщата до тук където са видели удобен момент да нападнат картата и да я отвлекат. Думата „кап“ сигурно беше съкращение от капитан, а тези, вече беше сигурна в това, бяха моряци на които е била поставена задачата да я отвлекат. Надяваше се само Девлин да няма пръст в това, защото ако беше така не беше сигурна какво би могла да направи.
Но ако все пак не беше заговор от страна на Девлин? Тогава какво щеше да прави? Не можеше просто ей така да се изправи пред един непознат и да го засипе със справедливия си гняв. Или можеше? Този негодник, който и да беше той, я беше отвлякъл и заслужаваше наказание, нали?
Все пак още имаше възможност за бягство, докато тези глупаци все още се кикотеха. Но когато понечи да направи това, те забелязаха нейното движение и без много много да отлагат я издърпаха навън.
– Излизай от каретата, лейди, без да съ инатиш. И по-бързай чи немаме цяла нош на разположение. Кап’тана ни чака. Шъ съ зарадва кат’ тъ види. От доста време ти съ точи, но чак сега ни съ отдаде възможност да тъ отвлечем – ѝ говореше Абу и на лицето му се появи една самодоволна усмивка от която я полазиха тръпки. – А може би кат’ си напра’и кефа с тебе може и на нас да ни съ отвори късмета? К’во шъ кажеш за т’ва, а?
– Смятам, че вие сте едни мръсни негодници! Ето това ще кажа! Пуснете ме веднага! – извика Александра.
Ако до сега беше толкова уплашена, че да не може да обели и дума, то сега бе толкова ядосана, че искаше да крещи. Беше толкова бясна че не мислеше за последствията. Докато мъжете се опитваха да я измъкнат от каретата, тя се съпротивляваше опитвайки да се измъкне от тях.
– Пуснете ме ви казах! Пуснете ме! Вие глухи ли сте или просто глупави и не ме разбирате! Казах да ме пуснете!
Онзи я беше стиснал толкова силно ръката ѝ, че едва се сдържаше да не заплаче от болка, но въпреки това успя да задържи сълзите си. Нямаше да позволи на тези негодници да видят, че въпреки яростта, която я беше обхванала, тя се страхуваше от тях. Все пак не всеки ден се случваше да отвлекат някого, нали? А и случката с родителите ѝ би трябвало да ѝ служи като пример какво можеше да се случи докато пътува човек. Имено заради това беше по-голямата част от страха ѝ. Каква глупачка се беше оказала? А трябваше да е по предпазлива. Но заради гнева към брат си цялата предпазливост, която притежаваше, беше изчезнала.
Но колкото и да се кореше за глупостта си нещата нямаше да се оправят. А всичко беше тръгнало така добре. Беше планирала всичко само и само да не попадне в мръсните ръце на лорд Анселм, а сега се оказваше пленница на двама негодници, които щяха да я заведат при някакъв непознат и той ще прави с нея каквото си поиска. И за капак на всичко когато свършеше щеше да я предаде на тях. Ако зависеше от нея това въобще нямаше да стане.
В главата ѝ се въртяха толкова въпроси, а нямаше отговори. Единствените, които можеха да отговорят на тях бях двамата мъже срещу нея, но я беше страх да ги изрече на глас. Какво да прави? Да ги разпита ли въпреки всичко? По дяволите! Не виждаше друг начин! Трябваше да преодолее страховете си и зададе въпросите за които ѝ бяха нужни отговори.
– Къде смятате да ме водите? Какво направихте на моя кочияш? Не знаете ли, че отвличането на аристократ се наказва със затвор? Или въобще не помислихте за това когато ме отвлякохте, а? – каза тя когато я измъкнаха от каретата и Жако я преметна през рамото си за да могат по-бързо да се измъкнат от там преди някой да беше извикал властите и Александра да бъде спасена.
– Казахме ти вечи чи шъ тъ водиме при нашия кап’тан. А и кочияшът ти е добре. Само на сутринта шъ го боли главата, но не е болка за умиране. А колкот’ другия ти въпрос, доколкот’ знаем ти си съ справилъ с него, нал’ тъй? Благодарение на това ти сега си тука при нас – каза Жако.
Истина беше, но от къде бяха разбрали толкова бързо? Дали нямаше шпионин, който е изпратен от тези негодници в тяхното домакинство? Възможно е тъй като за наемането на персонал отговаряше мисис Аштън, но до сега Александра смяташе че икономката ѝ можеше отлично да преценява човек. И въпреки това изглежда че този път е сгрешила. Само по този начин те биха могли да знаят за нейните планове. И въпреки това когато каза на мисис Аштън, че заминава за Ирландия, никои не би предположил че тя ще бъде отвлечена. А ако я потърсят там и не я намерят? Сигурно ще си помислят че е заминала за друго място.
Каква каша! Докато преминаваха по улицата не се виждаше жива душа и от никъде не би могла да поиска помощ. А след като бъде качена на кораба не можеше да става и дума за бягство. Трябваше да измисли нещо и то сега! Но какво? Това може би ще бъде единствената ѝ възможност за бягство. Трябваше да им отвлече вниманието докато дойде подходящия момент. Но как по точно? Може би ако ги разпиташе по подробно щеше да намери отговора който търсеше и да намери пролука и да избяга? Дано проработеше! Това беше единствената ѝ надежда преди да стигнат проклетия кораб.
– Как така негодници като вас знаят какво съм планирала да направя? Да не би да сте ясновидци или нещо такова? – изрече с известна досада тя.
– Кап нареди да следим всяко твое действие за т’ва знаим всички твои планове. Абу успя да съ сприятели с една твоя прислужничка… Как ѝ беше името… А да Корин… Та т’ва хубавичко девойче говореше с няк’ва си там мисис Аштън и тя ѝ обясняваши к’во требва да напра’и за да ни съ разчуе чи си избягала. И тъй кат’ е приятелка с моя другар Абу, ако разбираш за к’во говоря, той бил там и чул всичко – каза Жако с доста развеселен тон. – Ето от къде знаим така чи замълчи щото губим ценно време. Кап ни чака на „Морския опал“ за дъ отплавъме веднага щом те заведем при него. Так’ чи не ни занимавай с излишни въпроси, чи немаме време за глупости.
За сега щеше да се подчини, но ще намери начин да се измъкне от тази каша. За неин късмет преди да я преметне през рамото си Жако не я беше завързал с въже. Може би това беше шансът, който чакаше. Сега оставаше да се възползва от него. Може би ако започне да рита той ще я изпусне и тя щеше да избяга. Но за неин лош късмет Жако като че ли беше прочел мислите ѝ и обгърна здраво с другата си ръка краката ѝ, без да каже и дума само продължи по пътя си, убивайки надеждата ѝ за бягство. Последната ѝ надежда беше че капитана ще я пусне да си тръгне уплашен от това че е заловил аристократ.
Но чакай! Той беше наредил да я следят, нали? Тогава той знаеше коя е тя и въпреки това беше наредил да я отвлекат когато им се отдаде възможност! Проклятие! Това беше последната ѝ надежда – страхът от затвора, и изглежда нямаше да проработи. Явно капитана им не изпитваше такъв страх. Изглежда имаше начин да избяга от закона. Този проклетник! Само като си мислеше за това яростта ѝ нарасна. Обаче главният въпрос беше от къде този нещастник я познаваше? Тя не познаваше лично нито един капитан на кораб, нито дори капитана на кораба, който щеше да я откара в Ирландия, с него щеше да се запознае когато се настанеше на кораба.
Може би ако чуеше името на капитана на тези негодници ще разбере нещо. Може би го беше срещала някъде, на някое мероприятие и не можеше да си спомни. Трябваше да рискува и да разбере, нямаше друг начин.
– Как се казва вашият капитан? – попита Александра надявайки се да не е някого когото познава лично.
– Али Хитин. Кап’тан Али Хитин, що питаш, лейди? – попита Жако.
– За да мога когато се освободя от вас да отида при властите и да съобщя за вас.
– И к’во ви кара дъ смятате чи шъ успеите, лейди? Що си мислите чи шъ ви оставим дъ избягате, а? – каза Абу.
– О, ще успея ще видите! Все някога ще избягам не се съмнявайте в това. Но на един въпрос не мога да си отговоря. От къде ме познава вашия капитан? Никога не съм чувала за него.
– Той ви видя само веднъж и то от далечи и много ви хареса. Тогава той ни извика и ни заповяда дъ ви следим и кат’ ни съ отдаде възможност дъ ви отвлечем. А вие сама ни предоставихте таз’ възможност, нали? – каза Жако усмихвайки се. – Хайде, той ни чака!
Тогава без много до се замисля тя захапа Жако за гъба толкова здраво че той я хвърли на земята. От сблъсъка я заболя много и сигурно ще получи синина, но не ѝ пукаше. Тя се изправи веднага и понечи да избяга, но Абу беше по-бърз от нея и я хвана. Тогава тя започна да се бори, да се дърпа от него, даже се опита да го ритне, но той беше много по-силен от нея и успя да се справи без проблем.
– Ей, Жако я откъсни едно парче от ризата ти дъ и вържим устата да не ни хапе повечи.
– Проклета жена! Сигурно ми е пуснъла кръв. – каза Жако и откъсна парчето плат, което поиска Абу и му го подаде. – Ето нътъпчи и го хубаво в устатъ, зъ дъ не те захапе и тебе. Аз повечи нема дъ я нося.
– Аз пък няма да дойда с вас! Пусни ме, животно! – каза Александра като продължаваше да се съпротивлява.
– По-добре го напра’и ти чи аз едва я удържам. – каза Абу.
Щом Жако се приближи Александра се опита да го ритне, но Абу я издърпа назад и тя загуби равновесие и щеше да падне на земята ако Абу не я държеше. Това даде възможност на Жако да ѝ върже парчето от ризата му на устата ѝ тъй като тя беше стиснала здраво зъби, а и той не искаше да рискува да бъде захапан отново. След като Жако приключи Абу я хвана здраво и я преметна на рамото си и продължиха пътя си.
По дяволите! В това състояние нищо не можеше да направи, оставаше ѝ да чака и да се надява, че късметът ще бъде на нейна страна. Трябваше да бъде търпелива все нещо щеше да измисли. Те продължаваха да вървят и вървяха все по криволичещи улички като се опитваха да избягват ненужно внимание за да не рискуват някой да ѝ се притече на помощ. Явно късметът я беше изоставил в този ден. По дяволите!

Глава 4

На Александра ѝ се струваше че бяха минали часове докато най-накрая стигнат до кораба. Когато се качиха на него Абу я заведе в тюрма там да чака каквото ѝ беше отредила съдбата. Щом я свали от рамото си Александра реши да огледа помещението. За нейна изненада тюрма не беше пълен със стока като търговските кораби, макар този кораб да приличаше на такъв, а беше пълен с хора. Мъже, жени и деца бяха оковани във вериги.
Повечето бяха толкова слаби, че дрехите, които носеха, им стояха така че изглеждаха като малко дете , което е облякло дрехите на родителите си. Някои бяха полумъртви от умора и глад. Очите им бяха празни без весели искри, без надежда в тях. Тези хора просто се бяха примирили със съдбата си.
Тук-таме се виждаха деца от пет до десет години също така и юноши, дори имаше и новородени. На майките им беше позволено да се грижат за тях, но никой не знаеше до кога ще успеят да издържат при тези условия. Само децата бяха оставени без окови на краката си, поради някаква причина, и можеха да се движат по свободно в помещението, но сега някои то тях стояха до родителите си, ако бяха заловени заедно, а други без родители се бяха събрали на едно място заедно.
Тази гледка накара Александра да разбере къде се намира. Беше попаднала на търговци на роби. Беше чувала за тях, но беше решила че правителството се беше справило с проблема. Изглежда се беше лъгала. Господи, съдбата не можеше да е толкова неблагосклонна към нея, нали? Като се замислеше сега дори и бракът ѝ с лорд Анселм не би бил толкова лош, като това да попадне в ръцете на тези хора.
Сега не се и учудваше че не успя да избяга. Тези хора бяха специалисти в отвличането на хора и в избягването на властите. Нямаше да е лесно да се измъкне от тук. Никак даже. По дяволите! Само ако имаше шанс, какъвто и да е …
Докато Александра си мислеше това Абу я бутна за да тръгне напред при което тя залитна и едва не падна, но успя да се задържи на крака. Като видя това той я хвана за лакътя и я поведе към другия край на тюрма където лежаха свободни окови. Когато стигнаха до мястото той се наведе да ги вземе и сложи на краката ѝ и се отдалечи и излезе от помещението, но след секунда се появи с друг моряк, който застана на пост пред вратата. Като че ли някой можеше да избяга! Та нали бяха оковани за бога?! Опасенията им бяха направо смешни.
Докато тя беше погълната от собствените си мисли към нея се приближи едно малко момиченце наоколо седем-осем години и протегна немощните си ръчички към нея в които държеше купа със застояла вода и парче мухлясал хляб. Изглежда че докато тя е била потънала в собствените си мисли през вратата бяха влезли още двама моряци, които раздаваха хляба и водата на робите като бяха извикали всички деца за тази работа.
Александра огледа малкото момиче, тялото ѝ беше много слабо заради оскъдната храна, която даваха на робите, а очите ѝ бяха безрадостни в които не видя весели искри като всяко дете което се радва на живота и надежда за едно по светло бъдеще. Тогава погледна към хляба. Дори и да не беше външният му вид тя пак нямаше да го вземе, а би го дала на това дете, което имаше по голяма нужда от него отколкото тя, която преди да напусне дома си се беше нахранила. Това дете би трябвало да тича из парковете и градини да лови пеперуди и да се смее, да прави бели заедно с приятели, а не да бъде затворено в един мръсен тюрм на един още по-отвратителен кораб на един жесток капитан, който продава хора за да печели пари от това.
– Благодаря ти, но не съм гладна. Защо не вземеш ти хляба аз ще взема само водата – каза Александра на момиченцето.
Очите на детето просветнаха весело макар и за миг и прие с благодарност като се отдалечи от младата жена. Докато гледаше как детето се отдалечава Александра отпи от водата тъй като гърлото ѝ беше пресъхнало. След като утоли жаждата си тя погледна отново детето, то беше седнало до една жена, която сигурно му беше майка, а тя го беше прегърнала като че ли искаше да го предпази от всичко и всички, които може да ги наранят. Докато я държеше в прегръдките си жената тихо ѝ говореше, докато момичето не заспа, а жената нежна положи главичката ѝ в скута си да ѝ е по удобно. За тези две души, измъчени и изтерзани от живота, този миг като че ли трая цяла вечност. И двете все едно искаха да забравят случващото се с тях.
Докато ги гледаше на слабата светлина на фенера, окачен на стената на около два метра от тях, Александра можеше да различи пепеляво русите им коси и очите на жената, които въпреки слабата светлина, можеше да види че бяха морско сини и изгледаха така като че ли се примиряваха с нещастието, което ги беше сполетяло. И двете бяха много красиви въпреки дрипите и насъбралата се мърсотия. Докато ги гледаше в главата ѝ се въртяха мисли за близкото бъдеще, което рано или късно щеше да я застигне и се чудеше дали няма да заприлича на тях след време.
В сърцето на Александра се ради съжаление както за тези хора, така и за самата нея. Те трябваше да живеят по този начин и да зависят от милостта на някой друг. Ако можеше тя би направила всичко за да им помогне, но сега нищо друго не можеше да направи освен да се моли и да се надява да стане някакво чудо и те да бъдат спасени. Сега тя не можеше да помогне дори и на себе си, а какво оставаше за тях – тя беше в същото положение.
Докато беше унесена в мислите си откъм вратата се чуха гласове и когато тя се отвори през нея влязоха Жако и още двама мъже. Ако се съдеше по облеклото на единия, то това беше капитана на кораба Али Хитин, който се отправи право към нея. Външният му вид би уплашил дори и куртизанка. Цялото му лице беше набраздено от многобройни белези в следствие на дългогодишните морски битки в които е участвал. Навярно в някоя от тях беше загубил левия си крак и на мястото му имаше дървен, а по-тъмната кожа, черните коса и очи издаваха средиземноморския му произход.
Очите му попаднаха върху нея и останаха там приковани докато той малко по малко се приближаваше към нея. В тях се четеше неприкритото му възхищение към нейната външност, но Александра виждаше и още нещо – нещо, което не можеше да определи и от което много се страхуваше.
– Виж ти, виж ти! Прелестната Александра Монтегю на моят кораб?! Това определено е голяма чест за мен. Но ти сигурно се досещаш кой съм аз, нали? – след като не получи отговор той продължи въпреки явната обида, която озари лицето му. – Явно ще се наложи да се представя. Аз съм Али Хитин капитанът на този кораб. Тук се изпълняват само моите заповеди, така че не си мисли че ще бъдеш толерирана само заради знатния си произход и ще се изпълняват твоите прищевки. Тук всички сте роби и единствената ви задача е да правите това което ви кажа докато ви намеря подходящ купувач на всеки от вас. Не си мислете, милейди, че красотата ви ще ме размекне. Напротив имено заради нея за вас ще взема много изгодна цена. Точно за жена като вас мечтае всеки уважаван мъж, който смее да твърди че притежава харем. За това, скъпа, ти си най-ценният товар на моя кораб – след кратко мълчание той продължи словесната си тирада, но като че ли опасното излъчване което беше доловила по рано се усили и направи лицето му още по зловещо от преди.
– Много би искал да се потопя в насладата на твоите прелести, но това само би намалило от цената която бих поискал ако останеш недокосната. Ще наредя на моите моряци да не те докосват, все пак трябва да взема добри пари за теб и не искаме да си имаме проблеми с купувача ти нали, милейди?
Отвращението ѝ към този човек беше повече от очевидното и това го накара да се засмее. На оскъдната светлина се виждаше че не само лицето му беше отблъскващо, но и облеклото му беше отвратително. Някога бялата риза, която беше облякъл, беше толкова мръсна, че не можеше да се определи сегашния ѝ цвят, а сакото, което носеше върху нея, беше понесло толкова много кърпения че вече не ставаше за нищо. За разлика от ризата и сакото панталонът, който беше обул бе в значително по-добро състояние, но и той не беше първа мода. Виждаше се тук-таме по някое петно, но това като че ли не беше от значение за капитана както и останалото му облекло.
Изведнъж той се приближи по-близо към нея и протегна ръка с която докосна кичур от косата ѝ, а Александра имаше усещането че ще повърне от силната миризма, която се носеше от него.
– Коса с такъв цвят е голяма рядкост. В арабската общност ще платят огромна цена само заради косата и красотата ви, милейди, а да не споменаваме колко ще се покачи цената ако съобщим че сте девствена. И тъй като се отправяме към Египет, а там има достатъчно такива хора с които да направя повече от изгодна сделка, така че се надявам на огромен успех – засмя се той. – Може дори и самият султан да прояви интерес. Имам големи надежди за вас, милейди.
При тези думи Александра се изплю в лицето на този ужасен човек, което не беше правилна постъпка за лейди, каквато е тя, но не ѝ пукаше. Само искаше да се махне по далеч от това чудовище. Направо не можеше да повярва за какво говори той! Да я продаде на тези варвари! Та те водеха постоянни войни помежду си и обираха керваните които имаха смелостта да минат през техните земи. Господи, къде беше попаднала само?!
– Вие, сър, сте непоносим. По-добре да си бях останала у дома и да се бях омъжила за противния граф Уордю отколкото да попадна във вашите ръце! – каза саркастично тя. Което ме навежда на мисълта защо не поискате откуп от него сигурна съм че ще ви плати поисканата от вас сума, която със сигурност ще бъде по-голяма от тази която биха ви дали тези варварски племена към които сте се отправили. Във ваш интерес е да ме върнете на сушата, не мислите ли?
– За ваше сведение тези „варварски племена“, както ги нарекохте, са много по-богати от въпросният граф, а аз съм сигурен че той не би могъл да изплати исканата от мен сума, тъй като погасява дълговете на скъпия ви брат, нали така?
По дяволите! Този мъж изглежда си вреше носа навсякъде. Явно по този начин успяваше да си набира „ценния товар“.
– За това, скъпа моя, съм по заинтересован от търговията с „варварите“ – продължи той. – А сега единственото, което мога да ви пожелая е приятни сънища, милейди, чувствайте се като у дома си, но без да прекалявате разбира се.
Изглежда доволен от собствената си шега капитана се отдалечи от нея смеейки се. Когато се приближи до другарите си огледа помещението, каза нещо на двамата мъже и излезе от помещението като само единия го последва, а другия остана на пост пред вратата.
Докато наблюдаваше излизането на този човек Александра осъзна колко беше ядосана на себе си заради глупостта, която беше проявила и на брат си че ги докара до това положение, и разбера се, на проклетата съдба, която я запрати в ръцете на тези проклети търговци на роби. Надяваше се че от това по-лошо не може да стане и дано намери изход от тази ситуация или ще трябва да се примири с това да бъде нечия робиня. От самата мисъл я полазиха ледени тръпки и я изпълваше с ужас от предстоящото бъдеще. Имаше единствено тези два варианта, но изглежда те се основаваха на късмета, а тя го нямаше в момента. Нищо друго не можеше да направи освен да чака. По дяволите!!!

Глава 5
Въпреки слабите опити на слънцето да достигне през малките шлюзове до обитателите на корабния тюрм, помещението не изглеждаше по различно от вчера, но въпреки всичко един от обитателите му се чувстваше различно. Александра цяла нощ не беше успяла да заспи разтревожена от мисли за неясното бъдеще и от спомените за отминалите години и нещата, които трябваше да преживее. Сега единствената ѝ грижа беше бягството от тук. Но за жалост колкото и да мислеше нищо не ѝ идваше на ум. Единствената ѝ надежда сега беше да попадне на някой милостив господар, който да прояви разбиране към ситуацията в която се намира и да ѝ дари свободата. Но и там я очакваше едно неясно бъдеще. Не знаеше дали този който я купеше дали няма да я задържи при себе си, заради красотата ѝ, нищо че тя беше с благородническо потекло, или щеше да я изслуша и да я пусне да си върви. Изглеждаше че всичко беше срещу нея, но за разлика от сегашното ѝ положение, то предишното и се струваше доста по приемливо и с радост би направила всичко, което поискаше от нея брат ѝ, само и само да бъде отново свободна жена.
Внезапно осъзна какво прави и се прокле на ум. Та нали затова беше избягала, за да не се омъжи насила. Но тези мисли нямаше да помогнат за сегашното положение, което беше по-ужасно от предишното.
В този момент влязоха двама мъже и прекъснаха мислите ѝ. В ръцете си държаха два големи котела. Единият беше пълен с остатъци от храната на екипажа, която даваха на робите, а в другия – питейна вода. След тях влезе още един мъж, който беше доста добре охранен и ако се съдеше по изражението на лицето му той беше доста доволен от това, което вижда, а по-точно – купища изгладнели хора, които дават мило и драго само за малко храна и вода.
Лицето му беше гъсто обрасло с мръсна черна брада. На главата му се мъдреше жалко подобие на готварска шапка. Престилката, която беше препасал бе цялата в петна. Ръкавите на карираната му риза бяха навити над лактите, а панталоните му бяха втъкани в също толкова мръсни ботуши. В черните му очи се виждаше веселие породено от надмощието, което притежаваше в момента. Усмивката на лицето му беше също толкова отвратителна както и всичко останало в него.
Докато Александра оглеждаше готвача един от моряците повика по-малките деца при себе си и им заповяда да раздадат храната на останалите. Тъй като ги държаха без окови, мъжете явно смятаха че децата, които бяха на борда с родителите си нямаше да се осмелят да избягат, а тези, които бяха сами се намираха под строго наблюдение от моряците, които бяха на пост. Доколкото можеше да забележи ключовете за оковите не бяха в никой от досегашните стражи, а най-вероятно стояха в капитана като това правеше още по невъзможно бягството от тук. Освен това моряците, които бяха на пост са добре въоръжени и готови да се справят с всяка ситуация. Те просто бяха по-силните докато затворниците им едва ли не тежаха колкото една торба с кокали, толкова бяха слаби и само при един по-силен удар най-вероятно биваха изпратени в отвъдния свят. Това да бъдат държани толкова гладни, че бяха на ръба на смъртта, явно им осигуряваше спокойствието и мира по време на плаването.
Децата се бяха наредили в една колона пред двамата моряци, които раздаваха храната и водата. След като получеха и двете децата се отдалечаваха да дадат първо на най-изгладнелите и след това се връщаха обратно в редицата. Това отне известно време, но най-накрая и към Александра се беше приближило дете, което и носеше храна и вода. След като взе двете купи в които бяха сложени, тя забеляза че детето което ѝ ги подаде беше момиченцето от вчера.
На дневната светлина, която едва проникваше в помещението Александра се увери че детето наистина беше много красиво, но измъченият му вид замърсяваше естествената му красота. След като беше свършило задачата си момиченцето се отдалечи с бързи крачки сякаш беше уплашена от нещо. Младата жена се съмняваше да беше сторила нещо за да уплаши така бедното дете за това огледа по внимателно моряците. На колана на всеки един от тях имаше по един камшик. Ето какво беше уплашило детето. Проклетите нещастници явно ги биеха ако не изпълняват бързо и точно техните заповеди. Това беше прекалено! Не стига че ги държаха гладни, но ги и биеха.
Тя все още не можеше да повярва на безсърдечието на тези мъже, но скоро се увери в това с очите си. Едно от децата се препъна и разпиля всичко на пода, а морякът, който беше най-близо до него започна да го налага с камшика. Това толкова възмути Александра, че тя забрави че кракът ѝ беше прикован към стената с верига. Тя се беше изправила на крака и тъкмо беше тръгнала към пазача да изтръгне камшика от ръцете му когато усети подръпването от веригата. Беше в много неизгодно положение и се видя принудена да привлече вниманието му по друг начин. Тя огледа покрай себе си за нещо, каквото и да е, с което да го накара да погледне към нея и да забрави за момчето.